В една мъдра книга пише, че противоположното на Любовта е Безразличието.
Бих искала да повярвам, че е така. Бих пила за здравето на автора на тези мъдри слова,ако можех да пия. Но не мога. Не мога и да мразя, не успях да се науча как се прави това.
Сигурно просто нямам талант за Омраза.
Но никога през живота си не успях да достигна до Безразличието. Имам чувството, че когато спра да вярвам в един човек се задейства някаква магия и той просто изчезва, завинаги от живота ми. Никога не съм изпитвала Безразличието да се плъзгам по повърхността на разговор, като между „добри познати” с онези хора, с които съм се почувствала близка, с които съм споделила част от себе си. Може би причината е че много по-дълго от необходимото поддържам илюзията, че един момент на истинско съпричастие между двама души не може да бъде просто мимолетен каприз, който изчезва като спомена за дъжд в лятната жега.
Въпреки написаното в мъдрите книги и въпреки здравия разум аз продължавам да давам повече от колкото би трябвало …
Но колкото и дълго да се противя, зная, че най-накрая ще се откажа от вярата си, че между мен и другия човек има нещо истинско. Нещо, което прави живота по-хубав: солидарност, или приятелство, или любов, или нежност, или разбирателство, или дори някоя луда емоция, която не необходимо дори се дефинира, защото е ценна с това, че е единствена по рода си като среща между две уникални човешки същества.
Когато се предам това означава, че всичко възможно вече е било казано и е време да дойде тишината, на очакването на новия ден. Когато сутрин преди зазоряване е най-тъмно, а в душата ми е дори още по-мрачно от несигурността дали все пак ще има нов ден. А за да попиташ е нужна смелост, пък и кой би могъл ти каже. Така в тишината аз очаквам не Безразличието, а момента, в който онзи човек ще изчезне завинаги, сякаш никога не е съществувал. След време ще открия в себе си една нажежена до бяло Амнезия, която може би прикрива мястото където погребвам всички мъртви илюзии. Може би…аз не помня.
Но докато дойде този момент аз ще вия от Болка и Безсилие, за които не бива да разказвам на никой.
Болката, която не мога да изкрещя в очите, в които погледнах и света вече не беше същият. Защото всъщност мъката си е само моя и засяга само мен.
Вината и отговорността да допусна пълноводната река на меланхолията да ме залее е също изцяло моя.
Все пак съм наясно, че строителството на въздушни кули по принцип е самотно и рисковано начинание и ще трябва сама да понеса последиците от тяхното сгромолясване. Ще хапя устните си до кръв за да спра сълзите, с които поливам жалкия бурен на Безсилието си. Безсилието да спра подлите номера на съзнанието си, което дебне всеки мой опит за усмивка, когато чуя някое хаус парче и внезапно миксира със звученето на саксофон. А после садистично се развихря и ми поднася допира на най-горещите устни … Целувка, която е толкова реална, колкото и вкуса на собствената ми кръв. Иронията е, че съм безсилна да спра режисьорските опити на собственото си съзнание, но филма се получава дяволски добър. Този режисьор явно знае как да докосне и най-тънката романтична струна в мен. Следва брилянтна операторска работа и колорит като в италиански филм от неореализма. Целият кадър е потънал в мека приглушена светлина. Това всъщност е светлината, която излъчват очите ти, когато моите очи се отразяват в тях отблизо. Един много, много близък план….
… всичко е изтляло до бяло и аз вече не си спомням …
