Говорихме си за съвременната българска проза, за творческото вдъхновение и за това, че книгите трябва да се пишат от хората, които наистина имат какво да кажат. Винаги с радост се втурвам в обсъждането на такива теми и не ме вълнуваше особено факта, че хаус децибелите край нас поглъщаха дълбокомислените ми изказвания. За това пък клубното осветление беше идеално, за да се възприеме като нямо възхищение пред творческия му устрем, моето усмихнато мълчание след изявлението „Аз знам, че мога да напиша този роман и ще го напиша!” Докато все още си говорехме за книги и за „Голямото четене” , изведнъж писателят направи рязък преход и изтърси, че много обича жена си. За съжаление не разбрах каква ли асоциативна връзка го беше хвърлила от мислите за ненаписания роман, към мисълта за съпругата, която си беше останала в къщи при малкия им син. За това го успокоих, че всъщност би могъл да пише, за хората които обича най-много, за жена си и за сина си и от това да се получи един прекрасен роман. А аз бих искала да прочета точно такъв роман.

Той дойде точно, когато си помислих, че няма да се видим. Все пак беше петък 13-ти и всичко, което можеше да се обърка, вече беше достатъчно объркано. Идваше за първи път тук, а аз познавах всичко в този клуб – всеки квадратен сантиметър. В момента уютната познатост на мястото ми беше писнала на квадрат. Той беше непознат. Знаех само, че ми харесва начина по който танцува. Исках да науча повече и за това започнахме разговор за него. След час вече знаех, че обича да разказва за актьорските си опити и отбягва баналните според него подробности около работата, с която всъщност си изкарваше хляба.
Точно тази ежедневна работа беше причината да срещне Любовта. Докато бил на стаж в чужбина се запознал с една прекрасна жена, която учела в художествено училище и рисувала невероятни картини, в които той се влюбил. След картините се влюбил и в авторката и изживял нещо много силно и истинско, въпреки че и двамата знаели, че любовната им история ще трае три месеца – времето, което му оставало до завръщането в България.

Надвикваме шума.
„Виж, понеже се познавам от почти 31 години и знам, че ако сега зарежа приятелите си и изляза от тук с теб, когато отидем на друго място, аз ще остана с теб, няма да комуникирам с другите и със сигурност ще си поискам…”

„Е, аз със сигурност не се познавам толкова добре, но имам своите принципи, които спазвам стриктно. Един от тях е да не допускам близко до себе си мъже, с които не съм се запознала официално. „

„Хубав принцип. Приятно ми е да се запознаем – Георги. А ти как се казваш?”

„ Никога няма да ти кажа как се казвам. Играта беше хубава, нали? Независимо, че спира дотук. Желая ти хубава нощ Георги.”

Докато той вдъхновено ми разказваше за квотите за вредни емисии в Европейския Съюз, аз се опитвах да си обясня бурния възторг, с който приемаше, че знам значението на думи като „фючърси“ и „хеджиране“. Когато посочих ролята на въглеродния двуокис за глобалното затопляне събеседника ми направо щеше да се разплаче от щастие. Едва следващият му въпрос „Ти си студентка, нали? Къде учиш?“ – внесе някаква яснота в ситуацията.

Трябваше да коригирам представата му за възрастта ми с десетина години, но поне вече не подскачаше от радост, че различавам Брамс от Шопен и разговора ни потръгна по-гладко.

После ме изненада с признанието, че през последните няколко години няма нито една по-сериозна връзка. Имало много истории, но всички били по-скоро леки и неангажиращи флиртове. Обяснението беше повече от красноречиво. „Когато си имаш работа с 20 годишни момичета можело да го даваш не толкова на сериозно, защото и те все още не знаят какво искат. И си променят намеренията на всеки 5 минути. Докато с една 30-годишна жена, той не би могъл до постъпва така, защото ще се чувства гадно, ако не може да спази обещанията си към нея. А той не можел да бъде сигурен, че утре няма да се появи нещо по-интересно за правене, заради което няма да има възможност да удържи на обещанието си. И за това въобще не се захващал с жени над 20 години“ : )))

Можех да открия най-различни вариации на портрета на Моцарт навсякъде из този град, защото бяха комерсиализирали образа на горкия композитор до безобразие.
И когато се вгледах в профила на мъжа, който стоеше до мен в прекрасната барокова църква и ми разказваше вдъхновено за всички картини и скулптури от църковния интериор първоначално реших, че ми се е привидяло. Но чупливите прошарени коси и тази по детски ярка усмивка – приликата беше поразителна.
Той беше първият американец, с когото съм си говорила за нещата от живота и за любовта. Имаше нещо, успокояващо във факта, че човек на моите години е успял истински да обича в четири различни истории. Резултатът от тези четири любовни истории е бил 50:50 – два пъти той си е тръгвал, а другите две момичета просто продължили напред без него.
Не посмях да му кажа, че е засега е пропуска най-важната история в живота си – да се научи да обича себе си, такъв какъвто е, а не такъв какъвто биха искали да го видят хората около него.

От прозорците на този клуб се открива чудесна панорама към един от централните площади на града. Има и един точно определен момент, когато предпочитам да съм точно на това място и да гледам към небето и тъмните сгради на площада. Обръщам гръб на вилнеещата тълпа и наблюдавам как нощта избледнява в предчувствие за настъпващото неделно утро.

Мислех си, че съм абсолютно невидима за другите, но той настояваше да ми каже нещо, защото било много важно. Казват, че пияните и лудите говорели само истината , но аз се надявам, че това е просто легенда. Това, което беше толкова важно да чуя, е че трябвало да живеем днес, а не утре защото можело и да няма утре. Когато го попитах: „Как можеш да си сигурен, че ДНЕС е по важно от УТРЕ?“ – отговорът беше: „Знам, че е така, защото жена ми умира от мозъчен тумор…“
Дано да ме е излъгал.

Партито беше стигнало до точката на разпадане, когато и последните следи от танцуващи стъпки потъват в праха на умората. Тогава нахлу нова компания, сред която зърнах няколко добре познати лица. Той беше непознат и нямаше дори да го забележа, ако не се беше спънал в мен, буквално

Реших да остана още съвсем мъничко с тайната мисъл да си запиша още една история, която е искрено преживяна, но част от нечие чуждо минало.Но явно при всеки експеримент като моя идва и моментът на изненадващите резултати.
Неговата любовна история … Може би все още предстои, а може би не

За първи път срещнах човек прехвърлил средата на 20-те си години, който уверено твърдеше, че не се е влюбвал никога досега?! Имало едно момиче в живота му и то съвсем за кратко, когато бил на 20 години и оттогава това сърце си живееше необезпокоявано от каквито и да е чувства.

To be continued …

Той : „Къде скри, усмивката?“

Аз, вече с усмивка: „Защо?“

Той: „Защото, когато се усмихваш си толкова красива“

Докато си говорехме разбрах, че от години не бях се чувствала толкова близка с един човек, въпреки че го познавах от не повече от 46 минути и 17 секунди.
За съжаление не се научих да премълчавам, дори когато би трябвало да си прехапя езика и за това казах: „Знам, че нито моментът, нито мястото са подходящите, но за мен е важно да ти кажа, че това е най-хубавият разговор, който съм водила от доста време насам“.

Неговата любовна история. Безкрайно много обича морето и жена си. Морската вода е онова лекарство, което му връща усещането за истинската му същност и изтрива за два месеца чуждия образ, който го гледа от огледалото през останалите десет. Но само, когато погледне в очите на жена си се вижда такъв, какъвто винаги е искал да бъде – ОБИЧАН. И за това техния свят е истински и само за двама.

Въпреки златисто русите коси по „типичния еврейски профил“, можех да се досетя, че това момче идва от Свещената Земя. Чудех се какви ли пътищата са довели един млад адвокат от Израел в центъра на нощния живот в София.

Имахме най-странната SMS кореспонденция, която започна с цитат от Шекспир от моя страна. Продължихме с още поезия и едва след като изпратих поредния SMS разбрах колко е нелепо, да цитирам „Песен на Песните“ на английски на човек, който би трябвало да знае как звучи оригиналния текст

Неговите любовни истории… са го накарали да се страхува от жените или поне така твърдеше той. Прозвуча ми почти мелодраматично, когато каза, че жените в които се е влюбвал са били опасни за него, а последната едва не разрушила кариерата му …

Той не може да остане незабелязан. Ако беше герой в онзи роман, който за щастие никога няма да напиша, за него са запазени думите „… мъжете му завиждаха, а жените се влюбваха в него“. Има незабравимо присъствие, собствен стил и естествена елегантност, която не го напуска, дори когато танцува бос по пясъка…
Неговата любовна история :
Тя е стриптизьорка с прекрасно тяло и най-красивите дълги и тъмни като нощта коси. Тя е единствения човек в неговия живот, с който е можел да разговаря за абсолютно всичко и да споделя всяка, дори най-лудата емоция. Повече от година след раздялата все още я обича.
Сега, когато го виждам всеки път с различна жена си представям, че се е върнал при Нея. Просто тя е отрязала прекрасните си дълги коси, или ги е изрусила, или вече ги носи в огнено червено …