Говорихме си за съвременната българска проза, за творческото вдъхновение и за това, че книгите трябва да се пишат от хората, които наистина имат какво да кажат. Винаги с радост се втурвам в обсъждането на такива теми и не ме вълнуваше особено факта, че хаус децибелите край нас поглъщаха дълбокомислените ми изказвания. За това пък клубното осветление беше идеално, за да се възприеме като нямо възхищение пред творческия му устрем, моето усмихнато мълчание след изявлението „Аз знам, че мога да напиша този роман и ще го напиша!” Докато все още си говорехме за книги и за „Голямото четене” , изведнъж писателят направи рязък преход и изтърси, че много обича жена си. За съжаление не разбрах каква ли асоциативна връзка го беше хвърлила от мислите за ненаписания роман, към мисълта за съпругата, която си беше останала в къщи при малкия им син. За това го успокоих, че всъщност би могъл да пише, за хората които обича най-много, за жена си и за сина си и от това да се получи един прекрасен роман. А аз бих искала да прочета точно такъв роман.
